Животът е прекрасен...слънце, птички...отдолу реве бебето на комшиите (вече прегракнало), отвън мяучат две котки (издавайки почти същия звук). Картинката е допълнена от романтичното бръмчене на бормашина току до ухото ми и две пищящи почти в пълен синхрон аларми - само тренирано ухо би могло да различи отделните звуци. 
Интересно...доколкото е способен съвременния хомо мегаполисис да оцелее на пълна тишина? Бях чела нейде, че човек може да полудее от звук с определена честота, но все повече се опасявам, че ще загуби и малкото останали му нервни клетки от липсата на подобни шумове. 
Стряскащо е някакси. Събуждаш се. Чуваш тишината. Една такваз подла, промъкваща се и готова да те сграбчи. Трясваш вратата по-силно и хоп!, подскачаш кат гърмян заек. Снийкваш се на пръсти, поставяйки съвсем нежно чашката си от кафе в мивката. Отначало си говориш сам. След време думите, изречени на глас, започват да ти се струват съвсем излишни...
А, не! Вива ла сивилизасион!
Искам да ми бръмчат сутрин, да виждам какво дишам и да се блъскам в тълпи хора, докато се опитвам да пресека някое оживено кръстовище. Хомо мегаполисис в действие. Отличителни черти:
шумен, изнервен или френдли (зависи в кой момент от денонощието ще го докопате), изцяло изолиран и вглъбен във вестника си, докато балансира в претъпкан автобус, подминаващ охотно истинските и мними нещастници по тротоарите, бързащ към любимата кръчма (където някой друг е наловувал вече), размазан пред 22" LCD-то и пр. 
Той е доволен като прасе в кал. Ако го измъкнете от естествената му среда, поставяйки го в непривична, екологично чиста и тиха такава:
отначало ще се разтече, щастливо "почивайки", впоследствие ще започне да се отегчава, измъквайки от паметта си всички детски и не толкова игри, ще му "дотъпее" и след няколко дни ще запраши към най-близкия град, разказвайки възторжено на какво хубаво и спокойно местенце е бил.

Хм. Отде тръгнахме и къде стигнахме. Аз, тук, таковото....исках само за котките и бормашината да споделя, пък то...