Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.05.2007 10:01 - Капки
Автор: damond Категория: Лични дневници   
Прочетен: 370 Коментари: 1 Гласове:
0



 Ето и още едно, сравнително ново разказче, писано в момент на лека депресия   

     “Кап”
     Едва доловим шум. И множество затихващи концентрични окръжности във водата.
    Длъжен съм да отбележа, че повечето неща, избълвани от индустрия “Холивуд”, са тотална лайнарщина. Течността, която използват вместо кръв, е прекалено рядка и се стича отчавайщо нереалистично. Аз съм професионалист и имам нещастието да забелязвам подобни грозни недомислици. Освен всичко друго, се плъзгам и по периферията на изкуството, въпреки твърде ограничения ми кръг от почитатели. Нали си спомняте онзи брадат виц:

    “Отива един човек при лекар. След всички изследвания, докторът учудено съобщава:
 - Вие сте много рядък случай на алергия към слонски лайна.
 - Но аз работя в цирка и почиствам клетките на слоновете! – тъжно отговаря човечецът
 - Би трябвало да напуснете работа! – загрижено натъртва лекарът
 - Какво?! – възкликва нещастникът – И да се откажа от шоубизнеса?!”

    Обичам миризмата на слонски фъшкии. Гетото за бели, в което имах нещастието да се родя, е пропито от нея. Изнесох се оттам преди почти 20 години, но не бих могъл да я изтръгна от спомените си. Изстрелите, писъците и миризмата на свежа кръв и изпражнения. Хе, ако можехте да ме видите, никога не бихте и предположили, че от устата на толкова благовъзпитан млад мистър могат да се излеят подобни грозни думи. Повярвайте, много време ми би необходимо, за да се оттърся от полепналата го гърба и раменете ми кал.
    Та, както споменах, аз съм творец. Изпълнявам само частни поръчки, които ми осигуряват осемцифрен годишен доход. Без данъци и такси. За огромно съжаление, дългото време, необходимо за подготовка, не ми позволява да приемам повече от една, а в изключително редки случаи и по две на месец. 
    Обичам да си играя с камерата часове наред, докато се получи съвършения кадър. След това унищожавам останалите, за да съхраня уникалността му. Първият си филм заснех на 9 години. Все още си спомням стария очукан чернобял фотоапарат, който брат ми бе откраднал от някакъв вехтошар. Понякога ми липсва. Брат ми, не фотоапарата. Не съм го посещавал от поне две години, но редовно изпращам чекове до онзи суперскъп санаториум. Наричат го с някакво завъртяно име, което обаче трудно може да скрие истинското му предназначение. Лудница. Там държат онези членове на обществото, които са загубили правото си да бъдат част от него, но напомнят на хора твърде много, за да бъдат запратени в боклукчийския камион. Брат ми не бе луд. Но според префърцуненият му адвокат, другата алтернатива бе електрически стол. Когато го видях за последно, очите му блуждаеха по ъглите на стаята, а на устата му стоеше като закована глуповата усмивка. Не зная дали се преструваше или просто беше изперкал като всички останали. Дифузия. Лудостта се просмуква през белите стени и още по-белите чаршафи, подхилва се ехидно на яките санитари и наднича изпод шарените опаковки на хапчетата. Ако можех да го попитам сега, сигурно би предпочел стола пред това бавно, мъчително и изключително цивилизовано убийство, одобрено от почтените данъкоплатци.
       Вместо да получи потупване по рамото, задето отърва света от поредния оскотял клиент на сифилистичните курви в махалата, се наложи да пледира за невменяемост. Не съм виждал майка ни след процеса. Тя ни нарече отцеубийци и избяга с поредния си любовник. Наистина убитият бе мой биологичен баща, но с удоволствие бих се отказал от тази съмнителна чест. За Джордж той бе само пастрок, който раздаваше ритници и мръсни псувни. На първите бе особено щедър. Въпреки всичко не го мразех. Мислех, че всички бащи са такива и се грижех винаги да има достатъчно уиски в хладилника. След третата чаша баща ми минаваше основно на псувни, а след петата ме взимаше в скута си и ми разказваше какъв ще стана някой ден, когато порастна. Бъдещото ми величие растеше едновременно с броя на изпитите чаши. Никога не удряше майка ми, въпреки, че нерядко й крещеше, докато не се съберяха съседите, но редовно й изневеряваше. Преби ме само веднъж, когато ме завари да снимам отблизо огромна черна муха. Тя бе кацнала върху трупа на размазано от преминаваща кола куче. Едното й краче бе потопено в полусъсирена капка кръв, а друго потрепваше спазматично върху омърляната козина. Сякаш позираше. Литна в момента, в който се появи баща ми, надавайки силен и доста трезвен рев. Той, не мухата. Винаги съм имал проблеми с изразяването в писмена и устна форма. Затова предпочитам да говоря чрез творбите си.
      Отнесохме го и двамата с Джордж. Аз повече, тъй като се бях въргалял в мърсотията. Спомням си как истерично крещеше майка ми. След около пет минути бях сигурен, че имам тения, хепатит и СПИН едновременно и ще умра най-късно на другата сутрин. Стисках апарата, сякаш той можеше да ми даде някаква закрила и се опитвах да сдържам сълзите си, подобно на Джордж. Той извика на баща ми “Ще те убия, копеле!” и наистина го направи 15 години по-късно. Едва ли щеше да се забави толкова, ако не го бяха вкарали в изправително училище, а след това и в затвора. В деня, в който излезе, си купи сгъваем нож, отиде вкъщи и го намушка. Снимката на острието със стичащата се по него струйка кръв бе първата в албума. С нея започна и кариерата ми. Старият се оказа прав, въпреки че едва ли бе предполагал, че той самият ще допринесе толкова много.
    Този кадър остана и единственото ми произведение, представено пред широката публика. Няколко дни след излизането му, ми се обади първият клиент. Разказа ми фантазиите си, а след няколко дни получих и чек. От гледна точка на сегашния ми опит, искането му бе твърде банално, но тогава ми отне две седмици. Винаги си бе мечтал за изящна ръка с елегантна малка татуировка, поставена върху черен мраморен плот. Под секрет ще споделя, че татуировката не бе истинска – нарисувах я със син туш. Но ви уверявам, че дори добър специалист би се затруднил да го открие след няколкочасово взиране в чернобялата снимка. Обектът принадлежеше на една красива млада жена, която открих случайно в някаква долнопробна дискотека. Не зная кое я убеди да тръгне с мен: външността ми или количеството хероин в кръвта й.
    “Кап”
    Третата капка бавно се спусна по косите му и падна във водата. Толкова гъста, колкото би могла да бъде само истинска кръв. Настоящата ми клиентка се оказа изключително капризна. Наложи се да издиря бившия й любовник и вана в псевдоготически стил, боядисана в светлосиньо. С първото се справих по-лесно, но проклетата вана струваше цяло състояние. Погледнах младия мъж, който лежеше облечен в студената вода. Лицето му бе доста привлекателно, но с някакъв порочен и леко отегчен израз, застинал завинаги в извивката на устните. Едната му ръка с отворена длан лежеше върху гърдите, а другата почиваше, кротко облегната на ръба на ужасната вана. Дългата му, светла някога коса, изглеждаше почти черна на оскъдната светлина. С примирена въздишка се проснах до коритото и заредих нов филм. Още две-три поръчки и смятах да се оттегля. Последната ми снимка ще бъде в памет на Джордж. Все още не мога да се оттърся от натрапчивия спомен за онази ужасяваща белота в санаториума и контраста с мургавата му кожа...



Тагове:   капки,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Помним го ;)
05.05.2007 12:29
помним го това ;)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: damond
Категория: Лични дневници
Прочетен: 34757
Постинги: 26
Коментари: 33
Гласове: 89
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31